Палми Ранчев — поетът, писател и треньор по бокс, който живее в Барселона от осем години — предупреждава, че у нас напредва не по-доброто, а „по-малкото лошо“, защото хората не вярват, че могат да променят нещата заедно.
В интервю за БНР Ранчев говори открито за обществената апатия, за протестите, за живота в чужбина и за отношението към националните будители, като чертае образ на социална раздробеност, която блокира колективното действие.
Атомизирано общество и недоверие към колективизма
Ранчев рисува общество, в което индивидът се чувства отделен, почти незабележим. „Нашето общество винаги е било атомизирано, човекът винаги се е чувствал сам. Чувства се като почти незабележим атом и ако се обедини със също толкова незабележими атоми, не е сигурен, че ще бъде някаква сила“, коментира Ранчев. Този образ е централна теза в разговора му — хората не просто се страхуват да действат заедно, те не виждат смисъл в колективната воля.
Тонът не е патетичен, а аналитичен: атомизацията не е само емоционален феномен, а прагматичен дефицит на доверие. От тази липса на доверие произтича и затруднената способност за масово мобилизиране при протести или обществен натиск.
Протести, апатия и лична дистанция
В интервюто темата за протестите и обществената апатия е разгледана през призмата на личния опит и наблюденията на Ранчев от чужбина. Той посочва, че страхът от това да останеш „сам“ в ефективна акция е една от причините гражданите да предпочитат по-малкото зло пред рискованите промени. Това не е просто пасивност, а рационален избор, продиктуван от усещането за слабост при масовите инициативи.
Ранжирването на приоритетите — дали да се рискува за по-добро бъдеще или да се задържи статуквото — се определя от разбирането за собственото влияние. Когато хората вярват, че са „малки атоми“, те избират стабилността на познатото, дори ако тя е по-лоша в дългосрочен план.
Живот в Барселона и гледна точка от разстояние
Животът в чужбина дава на Ранчев перспектива да сравнява и да диагностицира социалните механизми у нас. От Барселона, където живее вече осем години, той наблюдава и анализира феномени, които у дома често премълчаваме. Това разстояние не отслабва връзката му с българските проблеми, а напротив — изостря критическото око към причините за общественото отчуждение.
Ранчев не предлага лесни рецепти в интервюто; вместо това очертава причинно-следствени връзки: атомизацията води до недоверие, недоверието блокира масовите действия, а липсата на масово действие оставя на власт „по-малкото лошо“.
Отношение към националните будители
Разговорът докосва и темата за националните будители — как обществото ги възприема и как паметта им се използва. Ранчев поставя фокуса върху отношението към такива фигури в контекста на цялостната социална деполитизация: когато индивидът е сам и обезверен, образът на будителя губи своя мобилизиращ потенциал.
Интервюто за БНР не дава готови решения, но заявява ясно: ако България иска промяна, трябва да промени начина, по който мисли за себе си като общество. Първата стъпка според Ранчев е осъзнаването на собствената атомизация и възстановяването на вярата, че групата от „малки атоми“ може да бъде сила.