Иван Иванов – бивш национал и настоящ треньор на Етър – направи откровена и остра равносметка за състоянието на българския футбол, настоявайки, че проблемите са структурни и започват още от подготовката на децата.
Кратка биография и контекст
Иван Иванов има кариера, обхващаща ЦСКА, Локомотив Пловдив, Партизан и Базел. Сред постиженията му са титлата на България с „червените“, два пъти титлата на Швейцария и два пъти титлата на Сърбия. Тази спортна школа е основата, от която треньорът черпи наблюденията си за модерния футбол.
Основните критики: динамика, спринтове, монотонност
Иванов не щади думите си: „Аз съм прям и си казвам нещата директно, без да се съобразявам с абсолютно никого. Не искам да говоря с футболистите.“ Той признава, че е гледал детайлно само мача с Исландия, но вярва, че случилото се там е било очаквано.
Според него българският футболист „изостава във всеки един компонент“, като най-големият дефицит е в спринтовата работа. „Ние нямаме бавни футболисти, имаме бързи футболисти. При нас проблемът е, че не можем да правим повторни спринтове със същото качество. Може за една минута да ти се падне да направиш два спринта. Ти ще направим първия качествено, но след 30 секунди трябва да направиш втори – нямаш кислород.“
Футболът в XXI век според него е „динамика. Спринтова работа.“ А българският играч избира „винаги лесното – тичаш 10 километра, но с едно темпо. Тренировъчният процес е разликата“. Итогът: играчите стават монотонни и отказват, когато се изисква интензивност. „При нас българският футболист е монотонен. Футболистите почват да мрънкат, когато трябва да спринтират. Съобразяваме се с тях.“
Лични примери и сравнения
Иванов споделя опит от кариерата си в Русия, където усещал ограничената си издържливост: „Имаше моменти, в които издържах до 60-ата минута. След това не можех да издържа.“ Гледайки свои мачове от младостта в ЦСКА, той виждаше „всичко на забавен кадър“ – намек за липса на интензитет дори в по-ранни поколения.
В същото време треньорът посочва примери на хора, които са пробвали да променят нещата у нас: „Единственият, който промени нещо у нас, е Станимир Стоилов. Любо Пенев също донякъде.“
Работа с деца и моделът на Партизан
Иванов сравнява системите за развитие на млади таланти и изтъква разграничение между българския продукт и този на клубове като Партизан. В Сърбия на 16-17 години често качвали млади футболисти в мъжкия отбор, готови да играят: „На 16-17 години идваха момчета в Партизан, които влизаха в мъжкия отбор и бяха готови. Лазар Маркович, Митрович, Никола Нинкович бяха качени в мъжкия футбол.“
Той признава, че е интегрирал наблюденията от чуждото развитие във възпитанието на собствените си групи. Попаднал е на силни набори в Славия – 2004 и 2005, където „на децата се виждаше, че им харесва“ да работят в детайли технически и тактически. За успешна интеграция според него е нужна целенасочена работа и време: „Трябва много по-задълбочено да се работи с децата. На тези деца ще им дадем 6 месеца да се интегрират. Това в Партизан го нямаше. Тези на 16-17 години отговаряха на качествата на мъжете. Единствено може да изостават в някое единоборство, но ще се развият.“
Отношение към ръководството и общественото мнение
Иванов предупреждава за напрежението между треньорите и ръководителите: „Ръководителите са нетърпеливи и се засягат много.“ Той не прикрива, че работата му може да доведе до тежки резултати във временното – „Иван Иванов ще има мачове, където ще пада по 0:3, 0:4, но моята цел е да науча футболистите.“ Критиката продължава срещу влиянието на общественото мнение върху решенията: „Президентът започва да се влияе от общественото мнение. През цялото време се грабваме. Започва да се говори на този ръководител и той започва да си образува мнение и да се разколебава.“
Заключението на треньора е сурово и еднозначно: промяната изисква търпение, ангажираност и строг тренировъчен процес – не политически реакции и повърхностни решения.